Один или Оудин (Óðinn) [ou:ðɪn:] – когнати на името на върховното божество в скандинавската митология, Óðinn, се срещат най-вече в езиците от западно-германската група: англо-саксонски Wóden; старосаксонски Wōden; старовисоконемски Wuotan; Godan в ломбардски, като според „Справочник по германска етимология“ те всички могат да бъдат проследени до реконструираната протогерманска форма *wōđanaz, която от своя страна се е развила на базата на прилагателното име *wōđaz и понятието *wōþuz, което се определя като furor poeticus („поетична ярост“). В староскандинавския началният звук *w- отпада при думи, където звукът стои пред окръглени гласни и така се стига до формата Óðinn. Протогерманското *wōđaz е етимологично свързано с латинското uātēs (vates) „ясновидец, пророк“ и староирландското fáith „гадател, пророк“. Прилагателните имена, които водят началото си от *wōđaz включват: готското woþs „обладан от духове“, староисландското óðr „луд, безумен, бесен“ и англо-саксонското wód „луд, полудял“. Самото прилагателно име *wōđaz (или също *wōđō) е било на свой ред субстантивирано, което е довело до наличието на форми като староисландското óðr „ум, разум, душа, осезание, чувство“, англо-саксонското ellen-wód „усърдие, увлечение, страст“, среднохоландското woet „лудост“ и старовисоконемското wuot „силна възбуда, бурно вълнение“. Друго съществително име, чийто произход се свързва с *wōđaz, е *wōđīn, което става основа за развитието на староисландското œði „ярост, бяс, лудост“ и старовисоконемското wuotī „лудост“. На последно място, на базата на протогерманското прилагателно име *wōđaz се развива и глаголната форма *wōđjanan, която поражда форми като староисландското œða „вилнея, беснея“, англо-саксонското wédan „полудявам, побеснявам“, старосаксонското wōdian „вилнея, беснея“ и старовисоконемското wuoten „ставам безумен, луд"

Една остаряла алтернативна етимология, към която са се придържали много ранни автори, включително Хайнрих Корнелий Агрипа (1486 – 1535) в неговите „Три книги на окултната философия“, е името да се изведе от същия корен като самата дума „бог“, от нейната протогерманска форма *ǥuđ-. Това не е приемливо днес според повечето съвременни изследователи, с изключение на формата в ломбардското име Godan, което може да се отнесе към протогерманското *ǥuđanaz.
Първият исторически източник, в който откриваме информация за Один, е „Германия“ (De Origine et situ Germanorum), в която Тацит, описвайки религиозните практики на швабските племена, идентифицира Один с Меркурий, Тоур с Херкулес, а Тир с Марс. Според Тацит, от всички богове Меркурий е онзи, когото швабите боготворят и почитат най-много. Тацит коментира, че те (швабските племена) смятат за свой религиозен дълг да му принасят жертви, включително и човешки, в определени дни, а за да омилостивят Херкулес и Марс, те принасят в жертва само животни. Подобна идентификация на Один с Меркурий обаче не е оправдана от гледна точка на класическата роля на Меркурий като вестоносец на боговете, по-скоро е вероятно тя да се базира на многобройните истории, в които се разказва как Один и Меркурий се преобразяват и обикалят света в търсене на приключения. Освен по посока на „боговете-скитници“, паралел може да бъде направен и по отношение на ролята на Меркурий като предводител на душите на умрелите, но очевидно е, че функцията, изпълнявана от Один и Меркурий в съответните религиозни сфери, е напълно различна.

В староанглийската поезия Один се споменава директно или индиректно доста често. Енигматичен е начинът, по който се разказва за делата на Один в поемата, известна като „Магия с девет билки“: „wyrm cóm snícan toslát he nán / ðá genam wóden .viiii. wuldortánas / slóh ðá ða næddran ðæt heó on .viiii. tófleáh“ или: „змия / змей дойде пълзейки, не разкъса никого / тогава взе Один девет славни пръчки / посече тогава змията, тъй че тя на девет (парчета) се разлетя“, сравни историята за преоткриването на руните от Один в „Тъй речени са на Високия словата...“ (Фенея, 2012).

Станцата, посветена на руната ós (оʼос) от староанглийската „Руническа поема“ гласи: „ós byþ ordfruma ǽlcre sprǽce / wísdómes wraþu and wítena frófur / and eorla gehwám éadnys and tó hiht“ или: „оʼос е началото на всеки език / на мъдростта опора и на мъдрите утеха / и за всеки владетел радост и надежда“. Думата ós се превежда най-често като „уста“, от латинското ōs „уста“, но това прави следващите стихове безсмислени и съответно по-правилно би било ós да се преведе с англо-саксонския омофон ós, който означава „бог, божество (езическо)“. В такъв случай първият стих може да се интерпретира като индиректно отнасящ се към Один, още повече че англо-саксонското ós има като когнатна форма староисландското áss „аус, един от боговете-ауси“. Доказателства в подкрепа на такова тълкуване могат да се открият в “Тъй речени са на Високия словата...” (Фенея, 2012).

В староанглийската поема за Соломон и Сатурн откриваме следните два стиха: “saga mé hwá ǽrost bócstafas sette / ic ðe secge mercurius se gygand” или: „кажи ми кой първи буквите (буквално „книжните пръчки“) направи / аз ти казвам – Меркурий, великанът“.

Всяка една от цитираните станци несъмнено се отнася до Один, като поставя акцент върху някоя от неговите основни характеристики или функции: Один-магьосника; Один, който девет нощи виси на Световното дърво (Дървото на Живото-смъртта), принесен в жертва сам на себе си; Один, който е преоткрил руните; Один – богът на мъдростта, на словото и поезията; Один – върховният бог сред аусите и божественият покровител на земните владетели.

Името „Один“ се среща и в средновековни извори от Континентална Европа, като например в „Старосаксонска кръщелна клетва“, където са записани имената на трима древни саксонски богове, а именно: UUôden, Saxnôte и Thunaer, от които новопокръстените езичници трябва да се откажат и да заклеймят като зли демони. „Второ магическо заклинание“ от Мерзебург, написано на старовисоконемски, призовава Один за помощ при лечението на кон. В своята „История на епископите на Хамбург“ (Gesta Hammaburgensis Ecclesiae Pontificum), Адам от Бремен ни е оставил подробно описание на храма в Упсала (Gamla Uppsala, Швеция). Там се разказва за огромната статуя на Тоур – най-силният от езическите богове, по думите на Адам, която е поставена в средата на храма, а от двете ѝ страни се намират статуите на Wodan и Fricco. Адам използва по отношение на Один думата „лудост, бяс“: „Wodan, id est furor” („Водан, което означава „ярост““) и коментира, че той решава изхода от битките и дава на хората сила да победят враговете си, като добавя, че Один е изобразен облечен в броня, така както римляните биха изобразили Марс. Според Адам, на всеки от споменатите богове служат свещеници или „gothi“ (годи), чиято задача е да им принасят жертви по определени поводи, като по време на война се правят жертвоприношения на Один.

Один е върховното божество в Нордическата митология, той е владетелят на Аусгардур и властелинът на боговете-ауси. Один е бог на войната, битките, победата, смъртта, но също и на мъдростта, магията, поезията и пророчествата, или, както се казва в „Заблуждението на Гилви“ от „Снора Еда“ (Глава двадесета): „Один е най-висшестоящият и най-старият от аусите. Той има власт над всички неща и, колкото и силни да са другите богове, те всички му служат, така както децата на баща си“. В същата глава се споменават и имената, с които можем да се обръщаме към Один, ето и част от тях: „Один се нарича Баща на всички (Alfǫðr), защото той е баща на всички богове. Той се нарича и Баща на загиналите в битка (Valfǫðr), защото негови възлюбени синове са всички онези, загинали в битка. За тях той е предназначил (дворците) Валхьотл (Valhǫll) и Вингоулф (Vingólf), а те (възлюбените синове) се наричат ейнхерии (Einherjar, „единоборци“). Той е наречен и Бог на обесените (Hangaguð) и Бог на окованите във вериги или Бог на боговете (Haptaguð), също Бог на товарите (Farmaguð), а освен това е бил назоваван и по много други начини…“. Тук трябва да вметнем, че Haptaguð може да се преведе като „Бог на боговете“ в староисландската поезия, изхождайки от метафоричното значение на думата höft (мн. ч.. на haft, „вериги, връзки“) за „божествени създания“, т.е. онези, които са обвързани в свещени връзки или вериги.

Одиновите безбройни приключения са описани в Едите, сагите и скалдическата поезия. Один присъства или се споменава в повечето поеми от „Саймундар Еда“ (Sæmundar Edda, едно от наименования на „Старата Еда“), а най-дългата от тях – поемата „Тъй речени са на Високия словата…“ (Hávamál) се състои само от мъдрите слова и съвети, дарени от бог Один на хората. Тези слова всъщност отразяват цялото познание за света, с което древните скандинавци са разполагали, а съветите, отправени от Один към хората, по символичен начин показват границите на мъдростта във всичките ѝ форми, както и отговорността, която тя предопределя.

В Глава девета от „Заблуждението на Гилви“ се разказва следната любопитна история: „След това те (синовете на Бур – Один, Вили и Вье) направили за себе си град в средата на света, който се нарича Аусгардур. Ние го наричаме Троя. Там живеели боговете и техните родове и много събития и истории са се случили, както на земята така и на небето. Има едно място, което се нарича Хлидскяулф (Hliðskjálf) и, когато Один седне там на високия престол, вижда всички светове и делата на всички хора и узнава за нещата, които е видял. Съпругата му се казва Фриг Фьоргинсдоухтир (Frigg Fjǫrgynsdóttir) и от тях двамата е произлязъл онзи род, който наричаме рода на аусите, дето живеел в стария Аусгардур и в онези кралства, които му принадлежат, и този род целият е божествен. Затова той може да бъде наречен Баща на всички (Alfǫðr), защото той е баща на всички богове и хора и на всичко това, което от него и чрез неговата сила е било сътворено.“

В Глава тридесет и осма Високият (Hárr, т.е. Один) разказва за пировете в двореца на Один – Валхьотл (Valhǫll): „... огромна тълпа има там. А много повече ще станат и все пак твърде малко ще изглеждат, когато Вълкът дойде. Обаче никога не е толкова голямо множеството във Валхьотл, че да не може да им стигне месото на глигана, който се нарича Сайхримнир (Sæhrímnir). Той бива сваряван всеки ден и става отново цял вечерта... Известно е, че това, което стои на неговата маса, той (Один) дава на двата си вълка, които се казват Гери (Geri) и Фреки (Freki). А той самият няма нужда от храна. За него виното е питие и храна... Два гарвана му седят на раменете и му шепнат в ухото всички новини, които виждат или чуват. Те се казват така: Хюгин (Huginn) и Мюнин (Muninn). По изгрев той ги праща да прелетят над целия свят и те се връщат отново на зазоряване. Така той научава много новини. Затова хората го наричат Бог на гарваните (hrafnaguð).“

Один се споменава неколкократно и в сагите, които съставляват сборника Heimskringla („Земен кръг“). Глава втора на първата от тези саги, известна като „Сага за Инглингите“ (Ynglinga saga), започва така: „Мястото на изток от Танаквисл (Tanakvísl, „притоците, ръкавите на река Танаис“, т.е. Дон) в Азия било наречено Аусаланд (Ásaland, „Земята на аусите“) или Аусахеймур (Ásaheimr, „Света на аусите“), а главния град, който бил в тази земя, те наричали Аусгардур (Ásgarðr, „града на аусите“). А в този град владетел бил онзи, когото наричали Один; това било място на големи жертвоприношения... Один бил велик войн, много пътувал по широкия свят и притежавал множество кралства. Той бил така орисан да побеждава, че във всяка битка печелел победата; и така станало, че неговите хора повярвали, дето нему по право се полагала победата във всяка битка. Той имал обичай, ако изпраща хората си на бой или по друга заръка, да поставя ръцете си преди това върху главите им и да им дава благословия. Те мислели, че тогава (всичко) щяло да им е на късмет. Неговите хора също така, когато изпаднели в беда по море или суша, произнасяли името му и вярвали, че от това ще получат спасение; струвало им се, че получавали всичката сигурност, сякаш там бил самият той. Один често пътувал за дълго време, толкова че прекарвал много сезони в пътешествия.“

В Глава седма от същата сага се разказва за магическите способности на Один: „Один променял вида си; тогава тялото му лежало, все едно че бил заспал или мъртъв, а той се превръщал в птица или животно, риба или змия и за един миг се пренасял в далечни земи по свои дела или на други хора. Освен това той знаел как само с думи да потушава огъня и да укротява морето, да обръща вятъра, в която посока си пожелае... Один носел със себе си главата на Мимир (Mímir) и тя му донасяла много новини от другите светове. Понякога той събуждал мъртвите от земята или заставал под бесилките... Всички тези способности той придобил чрез руните и онези песни, които се наричат „магически заклинания“. Один познавал онова изкуство, от което най-голямата сила идва, и в което той се отличавал, а то се нарича „чародейство с магии“ (seiðr, сейдур). Благодарение на това той можел да узнава съдбата на хората и онази тяхна участ, която още не се е случила и по този начин можел да причини на хората смърт или злощастие, или лошо здраве, или пък да вземе на хората ума и силата и да ги даде на други.“

В Глава петдесета и първа от „Заблуждението на Гилви“ е предсказана смъртта на Один: „Фенрисулвур (Вълкът Fenrisúlfr) върви със зееща паст, долната му челюст достига земята, а горната – небето. Би могъл и повече да си отвори устата, ако би имало накъде. Огън излиза от очите и ноздрите му. А Световният змей (Miðgarðsormr) бълва от устата си отрова и я разпръсква навред по небе и по море, ужасяващ е той и стои от едната страна на вълка... Тогава Один отива на коня си към Извора на Мимир (Mímisbrunnr) да получи съвет от Мимир за себе си и своя народ. И трепери ясенът Икдраситл (Yggdrasill), и ничий жребий няма да е по-малко ужасяващ, нито на небето, нито на земята. Аусите обличат доспехи си, също и всички ейнхерии, отправят се към бойното поле. Один язди най-отпред със златен шлем, в блестящи доспехи и със своето копие, което се нарича Гунгнир (Gungnir). Той тръгва срещу Фенрисулвур, а Тоур продължава напред от дясната му страна и не може да му помогне, защото е отдаден изцяло на смъртна битка със Световния змей... Вълкът поглъща Один. Това е неговият сетен край.“