Хюгин (Huginn) [hʏijɪn] и Мюнин (Muninn) [mʏ:nɪn], понякога произнасяни неправилно като „Хугин и Мунин“ са двата мъдри гарвана на Один, които облитат световете и носят новини на своя господар. За Хюгин и Мюнин се говори в „Поема за Гримнир“ (Grímnismál, Гримнисмаул), в „Заблуждението на Гилви“ (Gylfaginning, Гилвагининг), в „Поетическото изкуство“ (Skáldskaparmál, Скаулдскапармаул), а в „Сага за Инглингите“ (Ynglinga saga, Инглинга-сага) се казва, че Один дал на гарваните дар-слово и благодарение на тях станал много мъдър в знанието си.

Гарвани… защо точно гарвани е избрал Один за свои свещени птици-спътници? Този въпрос ще оставим засега настрани без да излагаме мнение, за да може всеки сам да прецени отговора, но все пак ще споменем, че почти няма световна митология, която да не придава на гарвана мистични качества и не кодира в това същество дълбока символика, чрез която ние можем да се докоснем до колективното подсъзнание на древните цивилизации. Може би това се дължи на факта, че гарванът е най-интелигентната птица, притежаваща качества, които ѝ помагат да изгражда връзки, много сходни до социалната организация на обществото на човека. Съотношението между мозък и тяло при гарваните е същото, каквото е при шимпанзетата. Гарванът може да се учи, да проявява съобразителност, да предава опита си на поколенията и колкото по-възрастен става, толкова повече се развива интелигентността му. Изключителният интелект на тези птици все повече занимава учените, изучаващи поведението на гарваните и тяхната социална структура. В института „Конрад Лоренц“ в Австрия са установили, че гарваните са добри приятели и партньори помежду си, като приятелството им продължава години, а двойките остават заедно до смъртта си. Опити в Университета в Кеймбридж установяват, че гарваните умеят да боравят с инструменти, но не само това – те могат дори да си изработват такива, при това съобразяват използването на инструменти в последователност, т.е. ползват един инструмент, за да се сдобият с друг, с който да постигнат определения резултат. До неотдавна се смяташе, че на това са способни единствено приматите. Какво още не знаем за тях?

Да се върнем на темата за Хюгин и Мюнин и да се опитаме да разберем мистериите на Один, надзъртайки и в съзнанието на неговите поклонници – древните викинги, и в онези архетипове, които са контролирали тяхното „колективно безсъзнателно“. За тази цел ще се опитаме да разгадаем какво стои зад имената на двете Одинови птици, като ще направим уговорката, че Хюгин и Мюнин носят толкова силни езически архетипи, че на практика би било невъзможно да ги разберем, без да се позоваваме на староскандинавския език и възможно най-близкия до него – този на старите исландци. Тук в никакъв случай няма да търсим „перфектния превод“ на имената на Одиновите гарвани, а ще се опитаме да покажем как всички различни значения на техните прозвища са съществували едновременно в ума и душата на древния викинг, който, освен воин, е бил и високообразован поет. Полисемантичността на думите, от които произлизат имената Хюгин и Мюнин, подсказва, че старите викинги са имали дълбоки емоционални асоциации, когато е ставало въпрос за гарваните на Один, а оттук можем да правим изводи за духовния свят на древните хората от Севера изобщо. И защо пък не – да проверим собствената ни „стойност“, правейки паралел между този отминал морал и духовност със тези от нашето съвремие.

Хюгин (Huginn) произлиза от съществителните hugi/hugr (в съвременния исландски hugur) и производния им глагол huga. Глаголът се извежда от протогерманската реконструирана форма *xuʒòjanan и свързаната с нея *xuʒjanan (В. Орел, 2003). Когнати се откриват във всички езици от германската езикова група, на които няма да се спираме тук. Значението на глагола генерално е „мисля“, но използването му с различни предлози дава значително по-многопластова картина в смисловото значение – „обмислям (нещо)“; „предназначавам (някому нещо)“; „мисля за нещо (с оглед полагане на грижа)“; „погрижвам се за нещо“; „внимавам за нещо“. Тук ще приведем и производните прилагателни hugall „замислен, обмислящ“ и hugaður „смел, дързък, надарен с дух“. От същия протогермански корен се е развил глаголът hugga в староскандинавския (в стародатски hugge) със значението „успокоявам, вдъхвам кураж (у някого)“, при който дългото „gg“ се явява да бъде знак за подчертаване или ударение (сравни среднодолнонемското högen със същото значение, където звукът „g“ е къс). От тази форма навлиза в английския език заемката hug „прегръдка“. Речникът на Клесби-Вигфусон дава като съответствие на huga латинското excogitare „измислям, изобретявам, разрешавам нещо с помощта на ума си“, което само по себе си не носи полисемантичност, както е староисландския и староскандинавския. Обобщено, глаголът huga описва различните нюанси на изобретателната мисъл, която е натоварена със задача и по този начин ни представя идеята за важността на активното мислене.

Всички споменати форми по един или друг начин са свързани със съществителните имена hugi и hugr, които имат еднакво значение. Тяхната протогерманска основа се явява да бъде според Владимир Орел *xuʒiz ~ *xuʒuz, като авторът споменава, че при тези форми е възможно да се мисли за връзка чрез аблаут с корена *ƙukí-, свързан със санскритското śúci- със значението „светъл, чист“ и по-нататък с глагола śócati „блестя, светя, горя“. Исландско-исландският речник „Íslensk orðabók“ ни дава седем различни значения на съществителното hugr/hugur, а Големият речник за употребата на исландския език „Stóra orðabókin um íslenska málnotkun“ дава примери за десет.

Първото и основно значение на hugr е „мисъл“. Тук всъщност се има предвид мисълта като продукт на ума и разума. Затова в редица изрази hugr се използва в значението именно на „ум, разум“, например „идва ми на ум“, който е идентичен израз в исландския, макар използван с глагола „падам“, т.е. „пада ми на ума“ (mér dettur í hug). Тук се включва и отклонението, което се предава като „мнение“, сравни израза vera annars hugar, буквално „на друг ум съм“, което кореспондира на българското „на друг акъл съм, на друго мнение съм“.

На второ място ще посочим онова значение, което се използва в поезията. Тук трябва да се има предвид, че под „поезия“ се разбира староисландската средновековна мерена реч, представена с множество примери и обяснения в сборника-речник Lexicon Poëticum на исландския богослов, поет и ректор на Училището в Рейкявик Свейбьортн Егилсон (Sveinbjörn Egilsson, 1791 – 1852). В поезията думата hugr се използва в кенинги за „гърди“ (разбирано като местообитание на душата) и „сърце“. Кенингът представлява поетична метафора, чрез която се цели постигане именно на семантична многозначност в „усещането“ на думата, всъщност кенингът има същата роля като графичния символ, но възприет с „вътрешното око“ и по този начин ние не само разбираме емоционално набагрения смисъл, но го и съпреживяваме. Бидейки словесен израз, кенингът представлява своего рода словесна образност, видима обаче от душата вътре в нас, картина, която е предназначена да си „поиграе“ с духовната емоционалност и интелигентност на човека и, ако кенингът е наистина добър, след тази игра в душата остават резки… подобно на изсечени руни. Като примери за „гърди“ ще приведем кенингите: hugborg с буквалното значение „крепост на мисълта/съзнанието“; hugströnd – „(спасителния) бряг на мисълта/съзнанието“; hugtún – „поляната на мисълта/съзнанието“; hugar fylgsni – „тайникът на мисълта/съзнанието“. В значението „сърце“ кенинги са: hugsteinn – „камъкът на мисълта/ума“; hugar korn – „зрънцето/семето на мисълта/ума“; hugbyggð – „поселението на мисълта/съзнанието“; hugland – „земята на мисълта/съзнанието“; knǫrr hyggju – „корабът на мисълта/ума“. Свейбьортн Егилсон предава на латински значението на hugr чрез animus, което най-общо казано означава „дух, разумно начало, мисъл“ т.е. жизненият принцип, който ръководи дейността на всяко живо същество, местоположението на мисълта и желанията в онази дълбина, която приютява и крие истинското, изначалното същество, родено от Първото слово в началото на Времето. Според Речника на Клесби-Вигфусон hugr е „ум, с представата за мисъл“, отговаряща на немското Gedanke. Тук разбирането на думата се допълва от специфичния обертон, носен от немското Gedanke, което означава „мисъл“ и „намерение“. В този смисъл също има примери в староисландския като e-m er mikið í hug, което буквално означава „някой има много (неща) на ума“ и носи значението на „възнамерявам (да направя, да постигна) много неща“. Това значение изглежда произтича директно от глагола huga, който описва мисълта като заложена в проект.

Третото значение се интерпретира като „нрав, характер, сърдечност, настроение“. Тук отново могат да се приведат съответстващи си изрази като alls hugar или af öllum hug, които отговарят напълно на българското „от все сърце“. Друг подобен пример е изразът af heilum hug със значението „чисто, нефалшиво, чистосърдечно“ (букв. „с чист/здрав/неосакатен ум/съзнание“), отговарящ на българския израз „с чисто сърце, от все сърце“. Речникът на Клесби-Вигфусон определя това значение на hugr като „показано настроение, сърце, нрав, темперамент, чувство, привързаност“. „Нравът“ и „чувството“ обхващат настроението, добро или лошо, в което ние се намираме по различни причини. То отново е израз на отношенията между външния свят и лично-индивидуалното, които създават усещането за онова, сякаш „случайно“ добито, усещане за добро или лошо настроение, т.е. това са повърхностните реакции към околната среда и заобикалящите ни и все още не представлява онази чувствителност, чрез която можем да опишем по-дълбокото състояние на ума.

Четвъртото значение, което приема думата hugr, е „силно желание, копнеж“. Изразите, които се използват с това значение, са свързани с глаголи, изразяващи действие от типа поставяне/въвеждане в действие или задействане. Като пример ще посочим leggja hug á konu, букв. „излагам ум/душа пред жена“ или fella hug til konu, букв. „свалям/повалям ум/душа към жена“. И двата израза означават „влюбвам се в жена“, но конотацията тук асоциира с онова състояние, при което мъжът „разголва“ душата си пред любимата си, като ѝ отдава и поднася ума и съзнанието си като на жертвен олтар. С това той ѝ казва, че е обичана. И няма как тук да не се спрем, за да зададем въпроса – как е успявал кръвожадният разбойник, всяващият ужас викинг и езичник (според твърденията на християнския културен свят) да ухажва жената по толкова романтичен начин? Едно е сигурно – за такова нещо, което напомня на отдаване на сам себе си в жертва, е необходим много кураж и много чисто сърце…

Петото значение на hugr е „предчувствие“ и „представа, въображение“. Такива примери са изразите mér segir svo hugur að… с буквалното значение „умът/съзнанието ми казва, че…“; mér segir þungt hugur um að… – буквално „умът/съзнанието тежко ми казва за това, че…“; mér býður hugur um að… – буквално „умът/съзнанието ми предлага това, че…“; skoða vel hug sinn um þetta… – буквално „оглеждам си добре ума за…“. Примерите, които приведохме, обикновено не съдържат при превод основното значение на „мисъл, ум, съзнание“, но те се подразбират. В тези случаи обичайно бихме използвали „имам усещането/чувството, че…“, „имам лошото предчувствие, че…“, „подозирам, че…“, „добре да обмисля това…(всъщност – да си представя това и да го огледам от всички страни)“. Ясно е, че препратката води именно до ума, който създава различни представи. Въображението не покрива тук романтична представа-мечта, а е начин за управление на бъдещето, използвайки интелекта. В този смисъл то не предизвиква креативност като цяло, а представлява способността да се създаде чрез мисъл въображаем образ, позволяващ да се тества „вътре в главата“ валидността на прогнозата. Така прогнозата или въображението остават по този начин съзнателни.

Във тясна връзка с казаното идва и следващото шесто значение на hugr, а то има отношение към магията. Обикновено изразите, които предават hugr като свързан с магьосническа практика, използват съществителното в множествено число (hugir). Речникът на Клесби-Вигфусон казва, че смисловата употреба на hugir се явява „персонифициране, почти като fylgja или hamingja (fylgja и hamingja в исландския фолклор са духове, спътници на хората, нещо подобно на ангели-хранители), недоброжелателността или добрата воля на човек се представят като скитащи се извън тялото и преследващи целта си“. Тук ще припомним мотива от историята, която се разказа в 44. глава на Гилвагининг, където Тяулви (слугата на Тоур) се състезава в надбягване сред владенията на магьосника Утгарда-Локи с един великан на име Хюги. Този великан бил всъщност мисълта, а от нея няма по-бърз човек и поради това Тяулви изгубил надпреварата. Историята обаче трябва да се тълкува именно с оглед на това мистично значение на hugr – душата, съзнанието, умът, мисълта, духът точно в своето въплъщение символизират безсмъртното у нас, те в цялост са онзи приказен великан Хюги, който не може да бъде победен от никого…, но за да го открием, трябва да предприемем пътешествието към себепознанието и да намерим скритата от магията на Утгарда-Локи земя на мистериите – собствената ни дълбока същност.

Седмото значение на hugr, което ще разгледаме, е „кураж, смелост“. Това значение е атестирано в повечето езици и този факт не трябва да ни учудва. Страхът е сред основните чувства, които инстинктите ни дават „наготово“, за да оцелеем. Съзнанието на твореца у нас обаче не търпи ограничение и за преодоляването му човек се нуждае от „дух“, от „сърце“. В този смисъл съществуват много изрази, които показват думата hugr като своеобразен катализатор, който ни задвижва за действие, независимо и въпреки страха. Тук можем да си представим, че сме изправени пред мълния, която със мощта, безпощадността и ултимативността си ни сковава в ужас, това е пронизващият страх пред непреодолимото, необяснимото, неразпознаваемото. В този краен момент обаче се намесва облагородения hugr със своята интелигентна способност за импровизация в непознатата ситуация ни дава ново качествено познание – това да прехвърлиш предела си, зад който се оказва, че има нови хоризонти. И вече мълнията не предизвиква ужас, а става източник на онази енергия, която ни е необходима за скока във времето, отвъд даденостите. Няма да привеждаме примери за изрази в това конкретно значение, защото такива изобилстват във всички езици. Ще посочим обаче един, който придава особен нюанс в разбирането на hugr като „смелост“. Изразът в староисландски е vera hugar síns eigandi и означава „не губя смелост/кураж за нещо“, но същинското значение ще ни представи по-особен ъгъл за гледане и разбиране. Буквалният превод е „да съм собственик на собственото си съзнание/ум“. Ако се замислим, тук семантичният нюанс ни повежда към онази социо-категория, която легализира нашата годност да участваме пълноценно в обществото на еманципираните. Собствеността винаги се е възприемала като нещо свещено и ненакърнимо, във всяко общество посегателствата срещу нея се преследват най-строго от закона, защото правото на собственост се свързва с представата ни за свобода – разпореждането със собствеността е пряк израз на свободната воля. Да си собственик на собствения си разум означава да си суверен и няма друга власт или сила над теб. А това води до необходимостта и отговорността да се понасят последствията на собствените избори. За такова нещо се изисква огромен кураж.

Допълнително разбиране за значението на hugr можем да получим като разгледаме старокандинавска дума за „гений, гениалност“, или загатването за изключителна интелигентност, която съдържа hugr в съставната конструкция hugvit. Тук vit означава „разумност, съзнание, познание“ (да изгуби човек vit означава „да полудее“), т.е. sana mens или „здрав дух“. Vit произлиза от глагола vita „знам“ и оттук ключовото разбиране на феномена „гений“ се явява да бъде познаването на собственото си съзнание, ум и дух. Следователно скандинавският гений е преди всичко „интелигентно съзнание“, т.е. разумен и интелигентен човек, познаващ добре собствената си стойност. Да бъде приеман като гений, е достатъчно човек никога да не губи разум и да е добре оборудван в hugr. Казано по този начин, стигаме до извода, че hugr следва да се асоциира с „висша интелигентност“.

Всичко дотук показва, че Хюгин (Huginn) е същество с дълбок активен интелект и носи смисловите белези на темперамент, страст, въображение, предвидливост, смелост. Съвсем естествено е да допълним тук и „просветление“, ако се върнем в тълкуванието към смисъла „блясък, чистота“, носен от санскритския изначален корен. Да го наречем просто „мисъл“ или „съзнание“, както изисква класическият начин на интерпретиране, е необходимото опростяване, когато като преводачи сме повече или по-малко принудени да превеждаме hugr с една единствен дума. Хюгин обаче представлява комплексна концепция за духовна извисеност и съзряване, която подчертава интелектуалното богатството, завещано ни от старата викингска цивилизация. И, ако трябва да се прави опит да преведем значението на Хюгин (Huginn), то нашето предложение ще е „Съзнателна интелигентност“.

Мюнин (Muninn) се свързва с глагола muna и съществителните muni и munr (в съвременния исландски munur). По отношение на връзката с глагола трябва да кажем, че съществува втори глагол munu, придобил до голяма степен още в староскандинавския функциите на спомагателен глагол, чрез който се изразява бъдеще време. Глаголът сам по себе си е особен, защото той е в групата на претерито-презентните глаголи (образува сегашно време върху основата си в минало време) и „прозрачността“ на спомагателния глагол е едно от основните му значения. Освен това той е и глагол, който има инфинитив както в сегашно, така и в минало време. И двата глагола muna и munu произлизат от реконструирания протогермански глагол *mana според „Справочник по германска етимология“ (Орел, 2003). Това изглежда проблематично с оглед на различните значения, които предават двата глагола, единият – „помня, спомням си“ (muna), а другият изразява бъдеще време с известна доза несигурност (munu). В ранния староскандинавски спрежението на двата глагола е било еднакво, от което може да се направи предположение, че на предстароскандинавско ниво глаголът е бил един, но с два различни от семантична гледна точка начина на употреба и в последствие се разделя на два самостоятелни глагола в староскандинавския и староисландския. Тук ще е любопитно да проследим начина на образуване на бъдеще време в групата на германските езици. За примери ще вземем само немски, английски и исландски. В немския бъдеще време се образува със спомагателния глагол werden и основната форма на смисловия глагол. Глаголът има основно значение „ставам, бивам, превръщам в нещо“. Werden, също както и исландското verða произлизат от протогерманската форма *werþanan, което идва от индоевропейското *wértti, от корена *wert- „въртя“. Свързана с този корен е и старобългарската форма врьтѣти от старославянското *vьrtěti. Значението „ставам, бивам, превръщам в нещо“, което съществува още в готския (под формата wairþan), в староанглийския (с формата weorðan) и редица други езици става модално за образуването на бъдеще време, т.е. „обръщам нещо да стане“ приема значението на „ще стане“. Тази форма за бъдеще време се е загубила в съвременния английски и на нейно място се използва спомагателния глагол will, отново заедно с основната форма на смисловия глагол. Етимологически will произлиза от протогерманския глагол *wel(j)anan със значението „искам, желая“ и съответстващи когнати съществуват във всички езици от германската езикова група. Тук вече имаме конструкцията „искам нещо да стане“, която ще обозначи смислово простото бъдеще време „ще стане“. По този начин бъдеще време в немския е на основата на стария глагол със значение „въртя“, а в английския – на основата на „искам“. В староисландския (както и в съвременния исландски) се използват обаче и двата глагола за образуване на бъдеще време – verða и munu, като има семантична разлика в двете бъдещи времена. Докато munu придава вероятност на онова, което ще се случи (с различни нюанси, разбира се, в контекст), то verða изразява сигурност или „ще се случи“ добива смисловата специфичност на „трябва да се случи“. Тук си задаваме въпроса: може ли munu да е свързано по някакъв начин със значението „искам“ и ако отговорът е „да“, по какъв начин. Отново ще се върнем на протогерманския източник *mana, от който са се развили глаголите muna („помня“) и munu („ще“) в староскандинавския. В „Справочник по германска етимология“ се казва, че производни на формата *mana са съществителното *munđò и глаголът *munđòjanan. От първото произлиза староскандинавското mund „ръка; време“, а от второто – munda „посочвам, прицелвам, целя се“. Исландският етимологичен речник на Аусгейр Магнусон (Ásgeir Blöndal Magnússon) уточнява, че munda означава „стремя се към, целя се, приготвям се за“, но значението е извлечено от смисъла „ръка“. В по-ранни времена с този глагол се изразява „посочване с ръка“ или „държа в ръка нещо, което ще бъде използвано, насочено към нещо“. А второто значение на mund като „време“ произлиза от индоевропейската глаголна основа *men-dh- със значение „насочвам си ума към нещо, мисля за нещо“. Бъдеще време в българския език се образува с частицата „ще“, която е производна на глагола от несвършен вид „ща“. Този глагол се явява да бъде съкратена форма от старобългарското хъштѫ „искам“ (от протославянския корен *хъtjǫ) с инфинитив хотѣти или хътѣти. През 14 в. вече се срещат в манускриптите съкратените форми щѫ, ще, щеть, с които се образуват форми за бъдеще време. Първоначалното значение е било „посягам към нещо“, от което се развива значението „желая, искам“, сравни глаголите с друга отгласна степен: от старославянското *хytiti „хващам“ (латински rapere „грабвам“) – в старобългарски -хытити, -хыштѫ; старославянското *xvatati – в старобългарски хватати, хваштѫ; старославянското *xvotěti/*xъtěti „искам“ – в старобългарски хотѣти, хътѣти. Етимологичният речник на протогерманския език на Гус Кроонен дава предложението, че за протогерманското*mundō- (от което произлиза староскандинавското mund „ръка“) трябва да се търси връзка със същия протоиндоевропейски корен, от който произлиза старославянското po-mavati, в старобългарски помавати със значението „давам сигнал с ръка или глава, махвам, кимвам“. Старославянското *mavati има алтернативна форма *màjati (в старобългарски маꙗти), от която произлизат махати „махам“, манити „мамя“ и други производни със значение „бавя, задържам“ (сравни „мая се, помайвам се“) и „видение, омагьосване“ (сравни „омайване“). От казаното дотук ще изведем предположението, че спомагателният глагол munu може да е претърпял аналогична смислова (не етимологическа) еволюция, за да започне да изразява бъдеще време подобно на производната частица „ще“ в българския.

Етимологичният речник на Гус Кроонен предлага за източник на muna/munu реконструираната форма *munan- със значението „мисля, помня, възнамерявам“. Авторът проследява развитието на глагола от индоевропейската основа *m(o)n-, Аусгейр Магнусон предлага реконструкцията на корена като *men- (същото значение). Владимир Орел свързва формата *mana с индоевропейския корен *men- като посочва когнатни форми, сред които са санскритското mányate със значение „мисля“, староанглийското man „помня“, латвийското meminì „мисля, помня“, старославянските форми *mьnjǫ, *mьněti (в старобългарски мьнѣти) „мисля, имам мнение“. Гус Кроонен дава като пример за когнати старославянските pomьněti, в старобългарски помьнѣти, „помня“, произлизащо от протоиндоевропейската основа *mn-eh₁ от корена *men- „мисля, съзнавам“ и *pamętь, в старобългарски памѧть, „памет“. Тези форми произлизат от протославянското pa- +‎ *mętь „спомен“, предславянското *pṓˀ-mintis, което е еквивалент на *pa- +‎ протобалтославянското *mintís, където *mintís със значение „мисъл, съзнание“ е производно на протоиндоевропейското *méntis „мисъл“, а представката *pa- означава „после, последващ, по-късен“ (сравни славянските думи за доведени, заварени, осиновени деца: пасинок и пасторок „доведен син“, пащерка „доведена дъщеря“, пастрок „доведен баща“, посиням „осиновявам“, поговорката: роди ме, майко, с късмет, па ме хвърли на смет).

Глаголът muna има две разновидности по отношение на спрегателната си парадигма, два начина на употреба – персонално и пасивно, и четири значения. Първото значение е „помня“. С различни предлози значението се допълва от разнообразни нюанси като „спомням си“, „припомням“, „напомням“ и т.н., но тук основното се носи от общия смисъл да се установяват и натрупват (запазват) знания. С други думи, знанието е нещо, което, след като се придобие, трябва да се пази и с muna се предава действието не по самото откриването на знанието, а именно към неговото съхранение. В това се състои една от основните разлики с huga, който изглежда да е синонимен глагол, в крайна сметка и huga, и muna са свързани с мисленето. Разликата е добре видима в етимологията на думите „памет“ и „помня“, дадена по-горе, от която разбираме, че паметта е „мисъл за после“ или тя е знание за последващо ползване, докато huga изразява самото откриване на знанието.

Второто значение на глагола muna е „различавам“. В това си значение глаголът се използва в безлична форма, като контролира допълнението в дателен падеж. Това е важно дотолкова, доколкото може да се каже, че функцията на датива е да придаде по някакъв начин субектност на обекта, към който се отнася, или по-просто казано, обектът придобива качеството на съизвършител. Смисълът „различавам“ е относим към количествени разлики, т.е. тук имаме сякаш само установяване и преценяване на размера на разликите от логическия деятел, който липсва в граматическата конструкция (тя е безлична форма), а действието по това „да бъда различен“ се извършва от обекта. Ще приведем един пример за яснота: þar munaði fjórum atkvæðum. Изречението означава „разликата там беше четири гласа (вота)“ или „там има разлика от четири гласа“, а буквално – „там различи четири гласа“, като тук дативната позиция на „четири гласа“ придава „волята“ на извършител на действието и ще разберем, че четирите гласа разлика са определили крайния изборен резултат. Оттук става видно, че muna в значението „различавам“ не представлява активно действие, а наблюдение на състояние, при което две неща се различават по количествен критерий.

Третото значение е „искам, желая“. Тук отново глаголът се използва в безлична конструкция, но допълнението е във винителен падеж, което насочва към разбирането за неактивно действие или за описание на емоционално състояние. По този начин желанието или страстта се възприемат не като нещо, което човек развива у себе си благодарение на съзнателни умствени дейности, а като годност да се изпитват емоции, тук дори се изключва паметта като производна на мисленето. Това обяснява и защо Один се страхува дали Хюгин ще се върне, но повече се страхува за Мюнин (Гилвагининг, глава 38). Върховният бог се безпокои повече от загубата на изначалната си, рудиментарна способност за страст, отколкото от загубата на интелекта или паметта си. По този начин ни подсказва, че ролята на неосъзнатото спрямо осъзнатото се явява да бъде базисна и първична, само скритото може да стане явно и инстинктът чрез активна мисловна дейност може да се преобрази във воля.

Последното значение, което глаголът muna има, е „движа се, премествам“. Това значение очевидно вече носи идеята за активно действие. Тук движението включва разбирането за преместване както на самия себе си, така и на предмети от една точка към друга, т.е. говорим както за „занасяне“, така и за „донасяне“ или връщане към източника. Това посочва ролята на Мунин като един вид „обикновен“ пратеник. Изглежда, че Хюгин за разлика от Мюнин не е просто пратеник, той може също да действа и да създава някакво ново познание-информация, която после връща. Той носи Мисълта на Один към външния свят, въздейства върху този свят и връща резултатите към Один. Докато при Мюнин, въпреки разнообразието от значения, свързани с muna, разбираме, че за разлика от huga, глаголът muna описва само едно действие от типа „копиране-поставяне“, това на наблюдение и връщане информация на господаря си точно такава, каквато е била видяна. В поезията и двата глагола са обяснени с латинското animus. Това, което ни позволява да ги разграничим, е естеството на това animus, предложено от глаголите, с които е свързано. Hugr/huga е активният animus, който действа върху външния свят и това се потвърждава от различните значения на hugr, както вече видяхме, докато munr е чувствителният animus, който наблюдава външния свят без да се намесва и казаното ще се потвърди също от различните значения от съществителното munr, които ще покажем.

Съществителното munr се ползва по два начина – обикновен, разговорен и поетичен. Във всяка от дете разновидности има по три значения и ще ги проследим накратко, за да добием по-пълна представа за кодирания смисъл в Мюнин. Първото значение е „разлика, различие“, но ако трябва да сме напълно точни, значението тук е „онова, което е различно при два феномена“. Също както казахме за глагола в това значение, заложеното при съществителното разбиране е наблюдението и регистрирането на различието между две завършени дадености. И в това се крие уловката – ние почти винаги даваме по някакъв начин оценка на онова, което е било създадено, неизбежно определяме една песен като по-добра от друга, една картина е по-красива от друга… а всъщност различното е ценност, творението винаги е „почти съвършено“, особено по отношение на конкретни характеристики. Казваме „почти“, позовавайки се на примера от практиката на старите строители-зидари на катедрали в миналото, които познавали в тънкости зидарското изкуство, но винаги оставяли по някакъв дефект при строежа на Божия дом, за да не обидят Бога, защото само Той може да бъде съвършен. Всъщност оценката ни е продукт на нашето малко или много маргинализирано възпитание, нещо ни харесва или не, защото така сме научени да отхвърляме или приемаме от околните и средата ни, които са оформили състоянието и размера на егото ни и доста често – самозаблудата за собственото ни безсмъртие. По този начин ние ще отхвърлим „скритите хора“, ще обявим нещо за ерес или ще въведем догма и няма да натоварим съвестта си с излишни терзания, защото имаме достатъчно доброто извинение, че различното е неразбираемо и поради това негодно. Истината е, че умението да се наблюдава безпристрастно изисква много мъдрост и смирение. Това е първата подсказка за същността на Мюнин – той няма да отхвърли нищо, което не разбира, нито ще осъди глупостта или ще похвали мъдростта, а ще отчете различието между двата феномена, така това различие може би ще се превърне в източник за нови познания за онзи, който е готов или годен да ги поеме.

Второто значение на munr е „вещ, предмет“. Специфичното тук е, че вещта или предметът трябва да имат определена стойност за някого. Затова понякога munr може да се преведе и като „драгоценност“ или по-общо – „имущество“, например в израза lifandi munir og dauðir с буквалното значение „живи и мъртви неща“ се изразява съвкупността от всички ценности на един човек, които съставляват неговото имущество – добитък и вещи.

Третото разговорно значение на munr е „желание, пожелание“. За това значение ще приведем примери, като уточним, че тук не става въпрос за онова желание или страст, които възникват спонтанно и изненадващо, макар че силата на тези „щения“ може да има всякакъв характер. Затова понякога сполучлив превод може да се окаже и „воля“ като израз на обмисляно в някаква степен искане. Такъв пример е изразът: árna þíns eða míns munar, който означава „изпълнявам (зачитам) твоята или моята воля“. Друг израз, който ни показва характерното значение на желанието е: fara sinna muna или fara sér að munum, което означава „живея (постъпвам) както ми се иска“, тук дори можем да допълним конотацията с превод като „живея (постъпвам) както ми е кеф“, още повече, че munr в поетичното си ползване означава „удоволствие, радост“, но в българския, както и в исландския, удоволствието (кефът) може да се използва в този частен случай на разбиране като „желание“, сравни израза „постъпи, както ти е кеф“. Последният пример е поговорката langir eru manna munir със значението „дълго траят хорските щения“ или, ако използваме подобен кореспондиращ израз в българския – „меракът умира последен“. Разбирането на munr като „желание, пожелание“ ни подсказва, че тук желанието може да приеме формата на обсесия и в Мюнин е заложена идеята, че мисълта и съзнанието може да произведе и нездрави или най-малкото съмнителни по качество желания. И понеже говорим за Мюнин, тук под „качество“ нямаме предвид добри или лоши желания, което би било квалификация, произхождаща от егото, а качеството трябва да се тълкува изключително във връзка с целесъобразността, т.е. дали тези желания биха били полезни и градивни за нас.

В поезията munr се използва в три значения. Можем да кажем, че и трите значения са метафори, изразяващи по специфичен начин душевното състояние. Първото значение е свързано със смисъла, който произлиза от протогерманския глагол *mana „мисъл, мислене“. В това значение munr и hugr са синоними и могат да се преведат като „дух, душа; мисъл“. Споменахме вече, че Lexicon Poëticum на Свейбьортн Егилсон превежда и двете думи, munr и hugr, като animus, което тук трябва да разбираме като „дух – жизнена сила“. И след като има две различни думи, които означават „дух“ и този дух определя жизнения принцип, управляващ дейността ни като цяло, възможно ли е да има два различни духа, които да се проявяват едновременно, но играейки различни роли? Ще се върнем на този въпрос след малко.

Второто значение в поезията на munr е „любов, любовна страст“. Често с munr в поезията се предават значенията „любима, любим, изгора“. Може би най-подходящият превод за munr в такива случаи е „изгора“ и асоциацията ни подвежда към онова състояние, за което в нашата народна песен се казва: „Стано, Стано, бяла Стано, изгори ма, мари, изсуши ма. Направи ма сухо дърво, сухо дърво, мари, за горене“. Докато hugr предава любовта като съзнателно и осмислено състояние на душата, тогава, когато човек е узрял за обичането и го прави дълбоко, плътно и постоянно, обича с цялото си съзнание и сърце и това ще оприличим на огън от тлеещи въглени, разпръскващ топлина и уют в продължението на цялата тъмна нощ, то munr е стихията на кладата наречена „влюбване“, губенето на „ума и дума“, огънят, който след час-два ще е изгаснал, като е оставил след себе си само пепел. Това е състоянието, което, останало неуправляемо, би се превърнало в разрушение.

Последното значение на munr е „радост, удоволствие, наслада“. Тук обаче удоволствието се асоциира със спокойствието на ума и сякаш по-скоро предава нюанс на удовлетворение. В този смисъл може да се тълкува и израза leita e-m munar, който буквално означава „търся някому радостта“ в смисъл „доставям някому радост (чрез успокояване)“ и се разбира като действие по повдигане на духа у някого, вдъхване на кураж. В действителност това представлява помощ за някого да намери в себе си сили и причини, за да повдигне сам духа си.

След казаното дотук, ако опитаме да преведем значението на Мюнин (Muninn), то нашето предложение ще е „Потенциал на несъзнателната страст“.

Да се върнем сега на въпроса от по-горе! Ако съпоставим различните значения на Хюгин и Мюнин, ще установим, че те всъщност образуват кореспондиращи си двойка феномени, които взаимно се пораждат и противостоят – Хюгин е активната градивна мисъл, която е насочена навън от съзнанието и води нашия дух, облагородения продукт на интелекта ни, Мюнин е умът, който повече преследва, отколкото води, той винаги ще е свързан към източника си и ще се връща към него, а източникът е дълбоката ни същност, на която дължим целия си потенциал като даденост. Хюгин е мисълта, която изобретява, предсказва, използвайки знанието за своите интелектуални проекти, докато Мюнин съхранява „мисълта за после“ и затова е памет. Ако Хюгин е страстта, която подготвя и поднася жертви на Любовта, то Мюнин е страстта, която отнема жертвата от Любовта, за да я изгори на собствения си олтар. Тази дуалистична връзка Хюгин-Мюнин олицетворява истинския облик на Один в съзнанието на древния викинг, като ни казва, че двете отправни начала са приматни супер-сили, вечно преплетени и проявяващи се една чрез друга. Затова Один е бог на живите и мъртвите, бог на войната и мъдростта, бог на яростта и поезията… Да си припомним историята за откриването на тайнствата на руните от Один, която започва от 138-я стих
на Хаувамаул:

Veit ek at ek hekk
vindga meiði á
nætr allar níu,
geiri undaðr
ok gefinn Óðni,
sjalfr sjalfum mér,
á þeim meiði
er mangi veit
hvers hann af rótum renn.


Знам,
нощи цели дълги девет,
на обветрено дърво
висях обесен,
в жертва сам на себе си принесен,
с острие ранен, на Один даден,
на онуй дърво,
никой дет’ не знай,
корените му дорде пълзят.




Við hleifi mik seldu
né við hornigi.
Nýsta ek niðr.
Nam ek upp rúnar,
ǿpandi nam.
Fell ek aptr þaðan


Хляб от никого не взех,
нито рог с вода.
Надолу дълго взирах се
и руните съзрях.
С буен вик поех ги,
от дървото паднах аз..

Това „обветрено дърво“, на което Один се самообесва, е Дървото на Живота Yggdrasill (И́кдраситл). Дървото на живота преминава през всички светове, то свързва в едно цяло Смъртта и Живота, съзиданието и разрухата, материалното и духовното. То е символ на себепознанието – промяната от егото към висшия Аз, затова Один се самообесва с главата надолу, за да се обърне към низините на мрачната си същност и да получи върховно прозрение. И тук е всъщност изстраданото истинско значение на Хюгин и Мюнин: Один-Хюгин принася Один в жертва (тук се проявява интелектуалното съзнание) на Один-Мюнин, за да може последният да разкрие същността си (неосъзнатия потенциал, подсъзнанието, което пази мъдростта, магическите слова на СЪЗИДАНИЕТО). Резултатът са руните.

И ето това е триадата на мъдростта, която описва целия процес: поискано - платено - получено. Накрая остава единствено обобщението: … понесено и препатено. Изглежда просто, да. Сложното е да участваш в тази триада във всичките ѝ елементи!