В скандинавската митология Валхьотл, Valhöll (на староскандинавски Valhǫll) [va:l̥höd̥l̥], се описва като величествена зала-дворец, разположена в Аусгардур и управлявана от бог Один. Половината от тези, които загиват в битка, отиват във Валхьотл, докато другата половина са избирани от богинята Фрея да останат в нейното небесно поселение Фолкваунгур (Fólkvangr, буквално „Полето на хората“), във величествения ѝ дворец Сесрумнир (Sessrúmnir, буквално „Обширния на места за сядане“). Убитите в битка (известни като „ейнхеряр“, einherjar, с буквалното значение „единоборци“) заедно с различни легендарни герои и крале живеят във Валхьотл до Рагнарьок (Ragnarök или „Края на света“), когато ще излязат през многобройните врати на палата, за да се бият заедно с Один и другите богове срещу великаните-йотуни.

Нека първо разгледаме самото име на великолепния дворец на Один! Валхьотл е широко познат като Валхала, което е директна транскрипция на англицизираната форма Valhalla (също Walhall и Walhalla). Формата обаче представлява граматически генитивно склонение в множествено число на това наименование и по-точно на втората съставна дума höll (в староскандинавския hǫll) със значението „дворец, палат“. От семантична гледна точка непреводими имена и понятия би следвало да се предават в тяхната речникова форма (именителен падеж, единствено число при падежните езици), а не в някаква произволна форма от склонителната парадигма на думата в изходния език (в случая тук староисландски), като така предадените имена или понятия в целевия език подлежат на такова склонение, каквото се използва от езиковите закони на езика, на който се превежда. В този смисъл чуждите лични имена следва да се предават също в именителен падеж от изходния език (езика, от който се превежда), при който те не са натоварени смислово по критерия „обектност-субектност“. В противен случай имената и понятията губят връзката с първоизточника си и това е особено объркващо, когато преводите са направени през език-посредник – ползвателите на такъв текст губят както самото име като оригинална форма, така и автентичното звучене на имената и евентуалните етимологически връзки, ако такива биха могли да се направят интуитивно, т.е. без необходимостта от ползване на речници или проверка в специализирана литература. Този въпрос, разбира се, е принципен, много имена и понятия са установени в даден преводен вариант от практиката и се приема, че така са придобили „гражданственост“ в „погрешната“ си форма, но човек трябва да има избор и възможност да си даде сметка кога и къде става въпрос за установени езикови норми и кога и къде говорим за пригаждане на езика към неграмотност. Думата Valhǫll не се среща в другите германски езици, освен като заемка от староскандинавски или по-скоро от староисландски след 10. век. Това означава, че наименованието би трябвало да се изведе именно от староисландската форма като смисъл и морфология. Защо, например, тук е приела „гражданственост“ форма в родителен падеж в множествено число, а не винителен, дателен падеж или звателен падеж да речем? Абсурдното произлиза и от факта, че генерално в германските езици и особено в староисландския лични имена и събирателни понятия нямат множествено число, защото означават нещо индивидуално и уникално. Тогава как се е наложила форма в множествено число в косвен падеж, която изразява нелогизъм или откровена глупост!!! Както няма множество Валхали, така и формата Валхала е семантично нелогична и неприложима, но очевидно онзи, който е англицизирал Валхьотл (Valhǫll) като Валхала (Valhalla, на немски Walhall и Walhalla) или не е превел текста правилно, или е „стъкмил“ думата евентуално по критерии като благозвучност или удобство за англо-/немскоговорящия ползвател, без да придава значение на точността и смисъла. Още по-объркващо и неправилно се оказва и това, че по този начин има вероятност да се премести и ударението върху втората съставна дума (Валха̀ла), което явление е непознато нито за староисландския, нито за староскандинавския. Тук може да се постави въпросът дали формата не предава евентуално някакво по-старо езиково ниво, при което hall- (вместо hǫll) да се явява да бъде изходна. Това е уместна забележка, защото в староисландския звукът „ǫ“, а в съвременния исландски „ö“, е мутация на звука „а“ (така наречената „а-мутация“) при думи от женски род, каквато е hǫll/höll „дворец“. А-мутацията при думите от женски род единствено число се е проявила в езика още на предпротоскандинавско ниво, което означава, че в староскандинавския език (оформил се като такъв към 8. век) тази мутация вече е налична. С други думи, формата *hall- е съществувала в протогерманския език, но не и в староскандинавския. За яснота ще посочим, че исторически протоскандинавският или ранноскандинавският език (fornnorræna, на англ. Proto-Norse, говорен вероятно между 2. и 8. век в Скандинавия) е германски език, произлязъл от протогерманския, и общ прародител на всички днешни езици от скандинавската група. Староскандинавският (norræna, букв. „северняшки“, на англ. Old Norse) се свързва с т. нар. „Викингска епоха“, определяна условно като период от около 800 г. до около 1050 г., като в Исландия този език се говори до към 1170 г. Едите и Исландските саги обаче са писани в период от около първата половина на 13. век до края на 14. век (някои и по-късно), като никоя от тях не е запазена в оригинал, а в преписи от 14., 15., 16. дори и от 17. век. При превод, включая и такъв на имена и понятия, следва да се спазва езиковото ниво конкретно на текста, който бива превеждан. Староисландският от 14. век е много по-близък до исландския днес, отколкото до езика от 12. век. Това означава, че hǫll от изходния текст ще е идентичен в произношение с höll в днешния език, защото в хода на езиковото развитие на староисландския гласната [ɔ] под въздействието на i-мутация от староскандинавското „o“, се е сляло със староисландското „ø“ или „ǫ“, с други думи, през 13. век произношението на [ö] (предавано на български с „йо“ или „ьо“, макар че е по-близо до „ö“ в немското schön) е било вече като в съвременния исландски език и думи като прилагателното ör (ǫrr) „бърз, жив, рязък“ и съществителното ör (ørr) „стрела“ започват да звучат еднакво. В този период произношението на съгласните клъстери -ll- и -nn- се променя от [lː] (дълго „l“) и [n:] (дълго „n“) на [d̥l] („тл“) и [d̥n] („тн“). Във фонетичната азбуката звукът [d̥] обозначава беззвучно „d“ или „t“, което пред сонори представлява преградност със звук, който няма фонетична самостоятелност. Всъщност в исландския преградните съгласни не се делят на звучни и беззвучни, както е в българския, а се озвучават в зависимост от обкръжаващите ги вокали или ударението в думата и поради това двойните съгласни като dd, bb, gg звучат като „чисти“ дълги преградни звукове, т.е. без пост- или преаспирация и без озвучаване – двойното dd = t (Edda [εd̥:a], чете се Етта, но се е наложило в българския като Еда), двойното bb = p (Bobbi [bɔb̥:ɪ], чете се Боппи), двойното gg = k (Frigg [frɪg̊:], чете се Фрикк, но се е наложило като Фриг). Звукът „g“ в исландския има особеност – той по принцип не е преграден звук, а фрикативен и „проходността“ му има плаващ характер. Това ще рече, че в зависимост от звуковото обкръжение от вокали „g“ може да премине от чиста палатализация до преградност, например ægir [aijɪr̬] (чете се „айьир“ или „айьер“) „море“ и saga [sa:qa] „сага“. Единствено при клъстера „gg“ звукът се установява безалтернативно като преграден „k“ независимо от фонетичната си среда. По същество при [d̥l] и [d̥n] звуковата дължината на клъстерите -ll- и -nn- се запазва, но вече в различна звукова обстановка. За яснота ще приведем следния пример: глаголът kalla „звуча, викам“ се произнася като [kad̥la] (ка̀тла) след 1300 г., с ударение на първата сричка. А преди 1200 г. се е произнасял като [kal:a] (ка̀лла). Подобно е и със съществителното kall „повик, вик“ – [kad̥l] (катл) в края на 13. век и [kal:] (калл) преди 1200 г. Тук е важно да се отбележи, че „ка̀тла“ и „катл“ в частта си на клъстера „тл“ звучат абсолютно еднакво и тук „т“ не представлява самостоятелен звук, а преградност пред сонора „л“, образувана обаче по същия начин, по който се образува преградният звук „т/д“, като отново подчертаваме, че звучността на звука не е елемент от този начин на образувание. В българския поради изискването за вокализация в краесловие „катл“ ще се прочете като „катъл“ (грешното тук е, че от едносрична дума при това произношение ще произведем двусрична дума с евентуален пренос на ударението като „катъ̀л“) и може би по-лесно би се предала идеята за преградност на звука, ако можехме да го изпишем като „катл“. Подобен процес на вокализация на краесловието има и в староисландския, но засяга само именните форми. След 1300 г. гласният „u“ започва все по-често да се вмъква пред окончанията -r (maðr става maður „човек“; Haraldr става Haraldur „Ха̀ралдур“; Eiríkr става Eiríkur „Ѐйрикур“ и т.н.), макар че алтернативното записване -r или -ur в краесловие се запазва до средата на 16. век. Все пак, за онези, които биха искали да произнасят горния пример правилно, бихме дали следния съвет: при изговарянето на „катл“ да се мисли за „катла“ и речевият поток да спре непосредствено преди звука „а“ в краесловието, все едно правите фонозапис на това как изговаряте думата „ка̀тла“ и от записа изтривате последното неударено „а“… и ще сте произнесли думата досущ като викинг от 13. век. Същото е при hǫll/höll. В частност за Валхьотл трябва да подчертаем отново, че в (старо)исландския ударението винаги е на първата сричка и друга алтернатива не съществува – Ва̀лхьотл.

Първата част от съставната дума Валхьотл идва от valur (чете се като „ва̀люр“, в староисландски valr). Думата е проблематична, защото има множество значения и изглежда тези значения са били детерминирани още на много ранен етап от развитието на езика. В исландския valur има три значения като съществително име и едно значение като прилагателно име. Първото значение е „сокол“; второто значение е „буен, пъргав кон“ и се използва само в поезията; третото значение е „този, който е повален, съсечен в битка“, а като прилагателно име означава „овален, извит“. Освен това в старата поезия думата се използва в изключително голям брой кенинги, които си заслужава да посочим, но няма да привеждаме примери за тях, за да пестим място. Това са кенинги за ръка, за кораб, за Один и други богове, за валкирии, за битка, за воини, за меч, за оръжие изобщо, за щит, за шлем, за кръв (пролята кръв), за трупове и мърша, за гарвани, за вълци и за мършояди. Исландският етимологичен речник на Аусгейр Магнусон (Ásgeir Blöndal Magnússon) се придържа към тезата, че за valur в съставната дума Valhöll/Valhǫll, макар и мнозина да го свързват със значението „паднал, посечен в битка“, няма основание да бъде асоциирано със загиналите в битка. Аусгейр Магнусон казва, че идеята за специално място, където убитите от оръжие пребивават след смъртта си е сравнително млада и много по-вероятно е имената на такива местообиталища като Валхьотл и Валаскяулф (Valaskjálf, което в скандинавската митология е една от залите на Один, голямо жилище, построено и покрито с чисто сребро; в него се намира най-високото място, наречено Хлидскяулф или Hliðskjálf, и оттам Один може да наблюдава случващото се във всичките девет свята) първоначално да се разбирали като velsk-/valsk-/vælsk- (velskur, vælskur и valskur означават едно и също – „романски“ или „уелски, келтски“; сравни също и Valland „Вал-ланд“, което е старо събирателно понятие за романоговорящите страни – Франция, Нормандия, Италия), оттук valhöll ще означава просто velsk höll или „римски дворец“. Като довод той посочва, че описанието на Валхьотл прилича много на Римския Колизеум, освен това в поемата „Атлаквида“ (Atlakviða, „Поема за Атли“ или Атила) от Поетичната Еда, в станци 2 и 14, думата valhöll е използвана за дворците на Гунар и Атила (в смисъл на „чуждестранни дворци“, евентуално за тип „римски дворци“). Освен това в „Атлаквида“ думата valhöll в двете станци е написана с малка буква като обикновено нарицателно име, а не с голяма буква, както би трябвало, ако беше собствено име. По същия начин той обяснява и значението на думата valur като „сокол“ – тук става въпрос за соколи, които по някакъв начин се свързват с романоговорящите страни и евентуално са били обект на търговски обмен, т.е. „соколи, продавани във Вал-ланд“. Аусгейр Магнусон обяснява значението „кон“ като възникнало по аналогичен начин. Исландско-английският речник на Клесби-Вигфусон предава значението „сокол“ в староисландския като дума, употребявана в множествено число (valir), като изказва и предположението, че формата може да е просто съкращение от val-haukr с буквалното значение „сокол-мършояд, сокол-трупояд“. В речника са приведени примери от законодателния кодекс „Граугаус“ (записан зимата на 1117 – 1118 г.) и Еда: veiða vali „лов на соколи“; vals hamr „соколова кожа; облик на сокол“. Предположението на Клесби-Вигфусон не изглежда правдоподобно по няколко причини. Първо формата в множествено число valir в старите текстове се използва предимно за обозначение на жителите на Северна Франция и Европейските владения на Римската република, различни от франките, и поради това се явява синоним на „чужденец“. На второ място valur е птицата Falco rusticolus, т.е. „благороден сокол“, на англ. gyrfalcon, която ловува и се храни предимно с летящи птици, а не с мърша. Това е и причината тя да бъде обект на търговски взаимоотношения, защото има изключителни качества на ловец и едва ли, ако става въпрос за някакъв лешояд, той би бил достатъчно ценен от икономическа гледна точка толкова, че да бъде въведен даже и в законник. В „Справочник по германска етимология“ Владимир Орел дава като основа за развитието на думата valur протогерманската реконструкция *walxaz, като тази протогерманска форма има две развития в субстантивите „сокол“ и „келт“ с вариации в различните стари езици като „чужденец“, „жител на Северна Франция“ и др. Орел всъщност потвърждава тезата на Аусгейр Магнусон, казвайки, че е доста правдоподобно valur в значението „сокол“ да означава буквално „чуждестранна птица, уелска/келтска птица“. „Справочник по германска етимология“ дава като когнати на формата *walxaz староскандинавското valir (множествено число от valur) със значението „келти“, староанглийското wealh „чужденец, роб, келт“, среднодолнонемското wale „уелски, уелсец“, старовисоконемското Walaha „римлянин“, като последното е заемка от келто-латинското Volcae или Волки, с което наименование са се наричали келтските племена в Нарбонска Галия. Нарбонска Галия става част от Римската република през 121 г. пр. н. е. Датата ни ориентира и дава идея за периода на езиковото развитие и обяснява защо едни и същи реконструкции стоят в основата на различни развития в по-късните езици. Всъщност още на ниво протогермански език основите, от които се е развила думата valur, са придобили полисемантичност и този факт значително затруднява установяването на еднозначното определяне на значението на името на Одиновия дворец. „Справочник по германска етимология“ на Вл. Орел дава протогерманската основа *walaz по същия начин като развитие на две различни думи в стария исландски (и в староскандинавски) език – прилагателното valr „овален, извит“ и съществителното valr „посечен, убит в битка“. Отново имаме същия проблем, при който в протогерманския реконструкцията вече изразява полисемантичност и не можем със сигурност да определим кое от различните значения стои в основата на думата valr като част от съставното име Valhöll. „Етимологичен речник на Протогерманския език“ на Гус Кроонен е малко по-точен в това отношение, като отбелязва за основи само протогерманските корени *walu- и *wala-. За първия корен Гус Кроонен посочва като произход протоиндоевропейския корен *uolh1- или *wolH-u- (със значението „пръчка, тояга“), което се явява производна форма на протоиндоевропейския глаголен корен *welH- „извивам, въртя, търкалям“, а за втория корен е посочен като произход протоиндоевропейския глаголен корен*uelh₃- или *welh₃-‎ с основно значение „удрям, бия“, но също и „наранявам; убивам“. Изхождайки от предположението, че протогерманският език е възникнал около 5. в. пр. н. е., то видно е, че още преди това, вероятно в Каменно-медната епоха, в езика-майка (праиндоевропейския общ език) е станало сливане на формите, които са дали последващо смислово развитие в старите езици. Затова може би ще ни е по-лесно да потърсим когнатите на този първоначален корен с вариациите *welH-/*welh₃-/*welh₁-, който приема различни семантични развития. Първият вариант *welH- има няколко алтернативни реконструкции и от тях по един или друг път произлизат протогерманските *waluz „тояга, пръчка“ с когнат в староскандинавския vǫlr „тояга, цилиндрична пръчка, бастун“, протославянското *valъ „падам; прекатурвам“ с когнати старобългарските валити и валити сѩ с множество значения като „повалям“, „валям“, „търкалям“, „убивам“, „преобръщам“ и др., валъ „вал; ролер, цилиндър; насип, заграждение“. През протобалтославянската форма *wílˀnāˀ от алтернативната на *welH- конструкция *h₂welh₁- произлиза протославянското *vьlna, в старобългарския вльна „въ̀лна“ и „вълна̀“, както и *vȏlsь (старобългарски власъ) „коса, косми“, също така от деривативната форма *h₂wolh₁-ḱ-nom се развива протославянското *volkъno, в старобългарския влакъно „влакно“. През препротогерманската форма *wolhH-os „обърнат; обръщам“ от *welH- се е получила в протогерманския формата *walaz със значението „овален, закръглен“. Подобни когнати има и в други стари езици, които няма да привеждаме като примери. Налага се изводът, че значението на valr като „овален, извит“ произлиза от древен корен, който има смисъла на нещо цилиндрично или завито като форма и се свързва с действия като търкаляне и валяне или пригодност за такова действие. Това е атестирано чрез множество когнати във старите езици на протоиндоевропейската изходна форма.

Вторият вариант на корена в протоиндоевропейската реконструкция е представен под формата *welh₃- с основно значение „удрям, бия“, а според Гус Кроонен „наранявам, убивам“. От този корен са се развили в протогерманския формите *welwaną „ограбвам, плячкосвам“, протогерманският корен *wala- със значение „смърт; мъртъв“, спомената вече по-горе форма *walaz в значението „труп, мъртво тяло; бойно поле“, когнатите в староанглийски wæl „сеч, клане“, старосаксонското wal-dād „убийство“, старовисоконемското wal „бойно поле“, латинското vulnus „рана; оръжие, нанасящо рана“, в староскандинавския valr „загинал в битка“ и valkyrja „избираща, преценяваща загиналите“ (от протогерманското *walakuzjǭ, което идва от протоиндоевропейската съставна конструкция *welh₃- + *ǵews- „тествам, опитвам“), старочешкото válka и старополското walka „война“ (от протославянския глагол *vaľati, свързан с българското „повалям“).

Третият вариант на протоиндоевропейския корен е *welh₁-‎ с основни значения „искам; избирам“. От него са се развили в протогерманския когнатите *wiljaną (с производното в староскандинавски и староисландски vilja) „искам“, *waljaną (с когната в староскандинавския и староисландския velja) „избирам“ и наречието *wela „добре“ (което има когнати в староанглийски wel, в английския well, в староскандинавски и исландски vel, в старовисоконемски wola, в немски wohl), в протобалтославянските *walīˀtei и *wáljāˀ, от които произлизат протославянските *voliti (в старобългарския волити) „искам; избирам“, *voľà (в старобългарски волꙗ) „воля“ (сравни и „волен“), наречието *velьmi (в старобългарски вельми) „много“ и прилагателното *velьjь (старобългарски велии, в сравнителна степен болии, останало в българския в диалектното „боле“ и „бол“, т.е. „по-голям“) „голям“ с производните си „велик“ и „величина“, както и *velě̀ti (в старобългарски велѣти) „искам; нареждам“ с развитията си в български „повеля“ и „повелявам“, латинското volō „желая, искам, възнамерявам“. Изглежда, че алтернативно развитие от *welh₁-‎ може да се реконструира до протоиндоевропейския корен *h₂welh₁- със значения „управлявам“ и „силен, властващ съм“, от който се развива протогерманският глагол *waldaną „властвам“, през протобалтославянското съществително име *walˀstís „сила, авторитет, власт“ се получават протославянските *volděti (в старобългарски владѣти и владати) „владея, властвам“ и *volstь (старобългарски власть) „власт“, латинското valeō със значението „силен, здрав съм; имам влияние, имам превес“ и др. Общото във всички семантични развития на стария индоевропейски корен в този вариант се явява да бъде правно-релевантната воля, т.е. искането, избирането, властването, състоянието да бъдеш влиятелен – всичко това се свързва волеизявлението на вече еманципиран субект на обществени отношения, чиито действия са един вид „легитимни“ или признати от правилата, по които едно организирано чрез норми общество се самоуправлява и контролира поведението на членовете си.

Втората съставна дума hǫll/höll „дворец, палат“ има не по-малко интересна история на развитие, макар че значението ѝ в староскандинавския вече недвусмислено е установено като „голяма къща, голяма постройка“, свързвана смислово само с такава, предназначена за ползване от крал или господар. Единствено в Хаувамаул (Hávamál или „Тъй речени са на Високия словата“) съществува запис, споменаващ за друго значение (някакъв вид лечебно растение) – hǫll við hýrógi, но се смята за установено, че тук става въпрос за погрешен препис от við haulvi hýrógr, или hýrógr við haul, т.е. значението е „ръжен клас при (срещу) херния“ и можем да приемем, че hǫll няма друго значение освен „дворец“. Думата е влязла в протоскандинавския вероятно през протозападногерманската форма *hallu на протогерманското *hallō със значението „голяма зала; голяма къща“, което произлиза от протоиндоевропейската форма *ḱolnó- или *ḱelnó- „стая, помещение“ от протоиндоевропейския глаголен корен *ḱel- със значението „крия, покривам, предпазвам, потулвам“. Латинският когнат на тази форма е cella „стая; клетка“. Този протоиндоевропейски корен заедно деривата си *ḱley- дава развитието на форми като протогерманските *huljaną „покривам, скривам“, *haldaną „държа, пазя“, *helmaz „шлем“, *helaną „прикривам, скривам“, *hēliz „прикрит, измамен“, *hlaiwą „хълм, могила; погребална могила“ и др. Интересното е, че от същия корен се е развила и думата *haljō „подземен свят“, от която произлиза теонимът Хел (името на богинята на подземния свят) и съществителното hel „ад“. От корена *ḱley- „покривам“ през протозападногерманската форма *hlēw се е получила заемката в протославянския *xlě̃vъ „кошара, конюшня“, която има формата хлѣвъ в старобългарския, а в българския е останала като диалектната дума „хлев, хляв“ със значението „обор, плевня“, използвана в Родопските го̀вори. Ще споменем още само това, че протоиндоевропейският корен *kelH-, производен на *ḱel-, има алтернативно развитие в протогерманската форма *halluz (*xalluz ~ *xallaz при Вл. Орел) със значенията „скала, камък“ и „наклонен“, даваща няколко деривативни форми, една от които е *hulma(n)- (*xulmaz при Орел) с когнати в староисландския holmr, holmi или hólmr, hólmi със значението „малко островче; участък, обкръжен от вода; затревено възвишение в река“. Когнат в протославянския се явява *xъ̃lmъ с производна в старобългарския хлъмъ „хълм“. Даваме този пример, защото в староскандинавския и староисландския думата hólmr има и извлечено значение на „бойно поле, място за двубой“. Тук вече се загатва, че смисълът „място, където се загива“ може хипотетично да се носи и от вторият елемент на съставната дума Valhöll. Във Викингската епоха единоборствата са се осъществявали на обособени места, възвишения или речни островчета, където двамата дуелисти са разрешавали спора си в бой на живот и смърт пред очите на всички останали. От тази практика в езика са останали изрази като skora mann á hólm „предизвиквам човек, отправям предизвикателство“ (букв. „предизвиквам човек на бойното поле“), leysa mann af hólmi „освобождавам човек от отговорност“ (букв. „замествам някого на бойното поле, бия се вместо някого“), bera sigur af hólmi „побеждавам“ (букв. „отнасям победа от бойното поле“), renna af hólmi „предавам се, бягам от отговорност“ (букв. „бягам от бойното поле“) и всички тези изрази се използват масово в съвременния исландски.

Независимо от всичко обаче значението на Valhǫll/Valhöll недвусмислено е „Дворец на загиналите/посечените/падналите/повалените в битка“. Този смисъл е установен по директен и индиректен начин както от Поетичната Еда, така и от Прозаичната Еда, в които на не едно и две места е описан двореца на Один, където отиват загиналите с чест, като дори узнаваме и причината за това – те ще се бият заедно с боговете в Битката за Края на Света срещу пълчищата от великаните-йотуни, предвождани от Локи и ужасяващите му деца. Етимологичната ретроспекция, дадена по-горе, може само да обогати семантичната многопластовост, която носи името, за да разбираме Едите по-добре.

От казаното дотук можем да направим извода, че името Valhǫll/Valhöll в значението „Дворец на загиналите в битка“ действително се явява да бъде понятие от по-късен период на езиковото развитие, „младо“ както твърди Аусгейр Магнусон, и в този си семантичен вариант то не е по-старо от поемите в Едите, чрез които всъщност остава в езика в това си значение. Ако се опрем на факта, че в „Атлаквида“ думата е атестирана като „римски дворец“, то ориентир за това откога насетне наименованието започва да се ползва за двореца на Один, в който живеят загиналите храбреци в битка, може да ни послужи датировката на поемата за Атила. Медиевистът Феликс Генцмер твърди, че „Атлаквида“ (Atlakviða) е написана през 872 г. от автора на „Поема за Харалдур“ (Haraldskvæði), известна също с името „Гарваново слово“ (Hrafnsmál) – Торбьортн Хортнклови (Þorbjörn Hornklofi), придворен поет на Харалдур Красивокосия, или поне създаването на „Атлаквида“ може да е било вдъхновено от поемата „Гарваново слово“. Феликс Генцмер прави заключението си на основа стилистичните прилики между „Атлаквида“ и скалдическата поема „Гарваново слово“. Метриката в „Атлаквида“ обаче съчетава старите поетични модели маулахаухтур (málaháttur) и фортнирдислах (fornyrðislag), което заедно със стилистичните вариации води до предположения, че поемата има няколко автора. Повечето изследователи датират записването на „Атлаквида“ около 900 г., което прави поемата една от най-старите в Поетичната Еда и е много вероятно тя да има норвежки произход. В „Кралската книга“ (Codex Regius) от 13. век, в която се съдържа поемата, се казва, че „Атлаквида“ е записана в Гренландия, но Гренландия не е била колонизирана до около 985 г. и поради значително по-ранната дата на съставяне това прави гренландския произход съмнителен. В староисландските източници същата история е третирана по различен начин в по-късната поема „Слово за Атли“ (Atlamál) и е преразказана в проза във „Вьолсунга-сага“ (Völsunga saga).

В Поетичната Еда за Валхьотл се споменава в поемата „Слово на Гримнир“ (Grímnismál), „Втора песен за Хелги Хюндингсбани“, „Вьолюшпау“ и „Песен за Хиндла“, а в Прозаичната Еда за двореца на Один се говори в „Гилвагининг“, в „Хеймскрингла“, в „Скаулдскапармаул“ и в една от кралските саги – „Фагурскина“. От поемите в „Кралската книга“ (Codex Regius) поемата „Слово на Гримнир“ (Grímnismál) ни дава най-пълно описание на Одиновия палат. В нея се казва, че блестящият като злато дворец Валхьотл се намира в мястото, наречено Гладс-хеймур (Glaðsheimr, „Светът на доволството“). От този дворец Хрофтур (едно от имената на Один) избира всеки ден от онези, които са умрели от оръжие. Валхьотл има покрив, покрит с щитове, гредите му били от копия, а по пейките около масите били разстлани бойни доспехи, пред западната врата стои вълк, а над покрива се рее орел. В полето пред Валхьотл се намира свещената врата Валгринд (Valgrind, „Стената на загиналите в бой“) и малцина само знаят как се отключва тя. Валхьотл има 540 врати, от които по 800 воини-ейнхерии могат да излязат едновременно, за да се бият в битката при Рагнарьок срещу Вълка. Козата Хейдрун (Heiðrún) и еленът Ейктиртнир (Eikþyrnir) живеят във Валхьотл и се хранят с клонките на дървото Лайрадур (Læraðr, вероятно друго име за дървото Икдраситл). От вимето на Хейдрун се излива толкова много медовина, че стига за всички ейнхерии да пият, а от рогата на Ейктиртнир пада толкова много роса в извора Квергелмир (Hvergelmir), че от него потичат реки. В „Гилвагининг“ („Снора Еда“) Високият казва, че Один управлява Валхьотл, а тези, които са убити в битка, стават възлюбените синове на Один и биват отнасяни от валкириите в двореца му. Там героите прекарват Вечността в битки помежду си, като по този начин се готвят за Рагнарьок, и, след като приключат клането в края на деня, всички се възправят отново невредими и сядат на пир. Валкириите сервират напитки и се грижат за масите във Валхьотл. Те биват изпращани от Один във всяка земна рат и те избират кой да загине, също така определят кому ще бъде победата. Пируващите във Валхьотл никога не стават толкова много, че да не могат да се заситят от месото на глигана Сайхримнир (Sæhrímnir), който всеки ден бива сготвен, а всяка сутрин оживява отново. Самият Один дава храната си на вълците Гери (Geri, „Алчният“) и Фреки (Freki, „(Кръво)жадният“), тъй като той няма нужда да яде, Один пие единствено вино. На изгрев слънце Один изпраща своите два гарвана Хюгин и Мюнин от Валхьотл да обикалят света и да му донасят новини. В „Сага за Инглингите“ (Ynglinga saga) от „Хеймскрингла“ се споменава как „историческата личност“ Один определя законите, свързани с погребението на мъртвите воини, като те трябвало да бъдат изгаряни върху погребална клада с всичко онова, което притежавали, а прахта им да бъдела разпиляна над морето или заровена в земята. Само така мъртвите войни щели да достигнат Аусгардур (Валхьотл) с всички онези неща, които са били поставени върху кладата.

Никъде не се споменава изрично, но изглежда вратите на Валхьотл не са били затворени за жени, макар че самият Один казва, дето загиналите в битка са негови „възлюбени синове“. Тук това трябва да тълкуваме разширено – всичките любимци на Один са герои, а такива могат да бъдат и имаме примери за жени-воини. Пък и да не забравяме, че думата „герой“ в исландския език е в женски род. Всъщност, дворецът на Один се явява като антипод на мрачния и мъглив свят на Хел, където са отивали всички ония, които са умирали от старост и болести, или с други думи – недостойно и без чест, не с оръжие в ръка на бойното поле, а като хора, които не са намерили у себе си куража да загинат геройски. Изглежда именно честта и героизмът са били валидният входен пропуск до Одиновите чертози за избраниците на валкириите. За това говори и един фолклорен вариант на мита за ритуала „Кървав орел“. Народните предания или народната памет винаги допълва празнините, които историята не успява да докаже с факти. Това е така, защото във фолклора тежест има отношението на човека към даден социален феномен, а не историческата му достоверност, всъщност така се оформя онова, което наричаме народопсихология. Същото се отнася и към „легендарния“ ритуал „Кървав орел“. За този ритуал (или по-скоро форма на жертвоприношение към Один) се спори доста дали действително е съществувал, или е плод на по-късни християнски преувеличения в опит да се демонизира езичеството, но според някои интерпретации „Кървавият орел“ е бил ползван също и като начин да се даде възможност на човек, загубил честта си при някакви обстоятелства, да си я възстанови, показвайки мъжество и смелост пред смъртта си. Показателен е и фактът, че във всички текстове, в които се говори за „Кървав орел“, той е бил прилаган само към кралски особи, т.е. бил е прилаган само за хора, за които честта и славното име са били наистина от голямо значение. Ритуалът се състои в това, че на осъдения да умре се изрязват ребрата от двете страни на гръбначния стълб и се отварят навън. През така получените срезове се вадят белите дробове върху разтворените ребра във формата на разперил криле орел. От оскъдните източници, в които се споменава за ритуала, може да се съди, че той е бил изключително жесток и прилаган като форма на отмъщение или наказание за тежко престъпление, но винаги с елемент на някаква изключителна жертвеност и символичност. Тук ще вметнем, че английски учени правят проучване през 2022 г., без оглед към историческата автентичност на ритуала, и стигат до извода, че описаният ритуал е бил напълно възможен, тъй като методологията му не противоречи нито на човешката физиология, нито на наличните инструменти, ползвани в епохата на викингите. Те заключават, че при този начин на екзекуция, изпълнен дори в най-екстремните версии, описани в сагите, има вероятност обектът на мъчението да е все още жив след пълното отделянето на ребрата от гръбначния стълб, след това обаче при ваденето на двата бели дроба навън смъртта ще последва в рамките на секунди, поради кръвозагуба или задушаване.

Народните предания разказват, че за проява на малодушие и предателство, за бягство от битка, провинилият се бивал връзван на дърво или кол със собствените му черва. Мотивът е познат от историята в поемата „Локасена“ („Кавгата с Локи“), където боговете оковават Локи заради ролята му в убийството на Балдур с червата на Нари, един от синовете на Локи. По същия начин в сагата Norna-Gests þáttr (Нортна-гестс таухтур или „Разказ на Нортна-Гестур“), героят Нортна-Гестур разказва за смъртта на един от синовете на крал Хюндингур – Лингви, който се биел толкова смело и ловко със Сигурдур Змееубиеца, че хората престанали да се сражават, за да гледат единоборството. Двамата герои били толкова добри бойци, че дълго време не успявали да си нанесат един другиму поражения и рани. В крайна сметка Сигурдур оковал Лингви и на следващия ден пленникът бил подложен на „Кървав орел“. Джуджето Регин изрязал ребрата от гръбнака на Лингви и извадил през среза белите му дробове навън, подобно на разперени криле. Нортна-Гестур казва, че Лингви умрял много смело, а самият Регин произнася следния стих:

„Орел кървав е сега
изрязан от меч широк,
отзад върху гърба
на убиеца на Сигмундур.
Твърде малко тъй лични бяха
като този, дето с кръв земята багри,
потомък на князе-крале,
и крайно радостен е Хюгин“.

По този начин Сигурдур Змееубиеца е получил своето отмъщение за убийството на баща си Сигмундур, а Один се е сдобил с още един войн, готов смело и мъжествено да приеме смъртта си, доказвайки, че е достоен да се присъедини към другарите си във Валхьотл, за битката за Края на света.