Стоим аз, тя и баща ѝ в чакалнята на отделението. Атмосферата беше мрачна и напрегната. Тъжно и драматично. Баща ѝ е в тотална депресия… Наскоро погребал съпругата си, сега стои пред болничното отделение и чака да оперират дъщеря му. От същото заболяване, от което вече има покойна съпруга. Тя е притеснена, страх я е, мен също. Държа ѝ ръката и я галех. Баща ѝ излезе да се разходи, защото не можеше да стои на едно място. Беше адски притеснен.

Тя ме прегърна, разплака се и ми прошепна в ухото:

- Моля те, кажи, че няма да умра!

- Няма! Няма да умреш – казах аз.

Вероятно не съм бил много уверен, понеже усещах онази позната буца в гърлото, която не искаше да изчезне. Плачех. Вътрешно плачех. Трябваше да сдържам сълзите си и да остана единственият спокоен от нас тримата, за да ѝ вдъхвам кураж. Отивам до тоалетната, за да се измия и освежа малко. Връщам се. Поглеждам през прозореца и всичко е побеляло. Силна снежна буря е надвиснала над София, придавайки още повече драматичност на момента.

- Нали няма да имам торбичка на корема? — попита ме тя.

- Няма да имаш торбичка — отговорих аз, но този път доста уверено.

Плановете за операцията бяха ясни – ще ѝ запазят женствеността и няма да се налага да има торбичка на корема. Вярвах в професора. Прегръщам я силно, целувам я нежно. Тръгваме си от болницата. Бях поканил баща ѝ да отседне при мен, докато тя е в болницата, за да не плаща хотели. Той не знаеше какъв съм за нея, но вероятно се досещаше. Отнасяше се грубо към мен на моменти. Проявявах разбиране, макар и да ми бе трудно. Излизайки от болницата, той ми каза, че иска да се разходи сам. Аз също имах нужда от това.

Навън беше побеляло. Качвам се на трамвай 5 и потеглям към вкъщи. Заради обилния снеговалеж попаднахме в задръстване от трамваи. Нямах търпение да се прибера и просто да легна. Знаех, че няма да мога да заспя, но поне щях да бъда напълно сам, само аз и моите чувства. Хората в трамвая се смееха. На мен ми се плачеше. Избухна скандал заради дългото чакане и ватманът отвори вратите, за да слезем. Бяхме на Руски паметник. Слязох и си извиках такси.

- Карай към Павлово.

В квартирата съм. Сам. Легнах на леглото, обгърнат от тишината, оставен сам с мислите си и тежестта на предстоящото.

Денят.

След дълго и напрегнато чакане, поради сложността на операцията, старшата медсестра на отделението дойде при нас. Усмихната, тя ни съобщи:

- Всичко е минало успешно. Тя е в много добро състояние.

Камък падна от сърцето ми. Исках да отворя прозореца и да изкрещя на света. Сестрата беше истински ангел с огромна усмивка – всеки има нужда от такъв човек в подобен момент. Баща ѝ обаче имаше нужда от повече информация и настоя за среща с професора. Някак си се засякохме с професора в коридора. Искайки от него информация, отсече доста рязко:

- Всичко е наред. Какво повече да Ви кажа?

- Искам да знам повече! — отвърна баща ѝ с груб тон.

Не бе толкова убедителен в питането си, колкото бе молба. Заекващ, но груб.

Не можех да разбера как може да се държи така. Нима очакваше подробен разказ за операцията в коридора на болницата? Или просто очакваше професорът да бъде по-внимателен в изказванията си? Как един лекар би могъл да приема лично всеки случай? В ръцете му умират хора, от ръцете му се ражда втори живот. С нечленоразделни думи го помоли да се видят.

Не помня точно какво отвърна професорът, но му даде определен час, в който може да разговаря с него. Баща ѝ ме помоли да го оставя сам, за да се срещне с професора и да получи нужната информация.

Аз тръгнах към вкъщи, усмихнат и щастлив. Снегът беше пухкав, времето меко. Влязох в магазина и пазарувах – ще ям Особуко тази вечер. Червено вино и пакет тютюн.

След кратък период на съжителство с баща ѝ, той тръгна отново напът. Тя вече му бе обяснила, че сме повече от приятели и че след операцията ще се грижа аз за нея. Аз пък от своя страна вече си бях подготвил подходяща работа, където можех да я съчетая с грижите за нея. Имаше няколко дни на напрежение в отношенията между нас, понеже вече бе от много време в болницата. Не помня колко дни, но доста. Всичко е наред.

Обаждането.

Около месец преди операцията ми звънна мой бивш главен готвач. Прецакали го в едно известно, но мизерно заведение в Банско и сега се връщаше към София. Имаше нужда да остане при някого, докато си намери подходяща квартира за семейството си – жена му бе в Украйна, бременна. Вече бяхме останали само двама наематели в квартирата и имаше място за него.

Ицо. Ицо беше човек с богат житейски опит. Преминал през зависимости, погребал цялото си семейство и много приятели. На 45 години, с три деца, изкарал мисия, но не помня къде. Разведен, с няколко фалита на собствен бизнес, но и с няколко възстановявания след това. Скоро щеше да става дядо. Изключително точен човек и много добър готвач. Една трета от знанията ми в кулинарията дължа на него. Търсеше спокойна работа вече, искаше малко да си почине и да се радва на живота. Често му разказвах за новото ми запознанство и за разговорите ни с нея.

Една вечер донесох от ресторанта хайвер и риба, а той имаше украинска водка и разни подаръци от тъста си. Двама готвачи, една прекрасна вечеря. Мисля, че на следващия ден щях да почивам. Разговорът ни продължи дълго. Говорихме за нея и за мен, за евентуалното ни бъдеще. Ицо ме слушаше внимателно. Сякаш искаше да ме разбере и да предаде част от неговия житейски опит, събран през годините.

- Даниел, бягай. Остави я, казвам ти, докато не е станало късно. Намери си друга жена. Млад си, умен си, красив си. Не ти трябва просто да се заробваш с нея – кара се той.

- Какво ти става, бе човек? Влюбен съм в нея – отговарям аз.

- Това, което ми разказваш за нея… не ми харесва. Егоист е. Ще те съсипе това нещо.

- Не е егоист, а просто е в труден момент.

- Виж, какво. Ще те набия след малко. Така както никой не е. Слушаш ли ме какво ти говоря? – заканва се той.

Той не е агресивен. Просто го видях, че го хвана яд на мен. Може да е пиян. Но защо? Какво толкова съм казал?

- Не мога да те разбера, наистина – отговарям аз.

- Е, ще разбереш. Сложи една водка на чичо си Ицо и си опичай акъла.

Налях му 50гр водка в чашата и той я изпи.

- Бягай, казвам ти! Лека нощ.